🐺 ”The Call of The Wild” („Дивото зове”) е може би по-малко известният близнак на „Белият зъб” от невероятния Джек Лондон. Убеждавам се отново (след като прочетох и „Адвент” от Гюнар Гюнарсон), че обемът на дадено четиво не е правопропорционален на качеството. В „Дивото зове” това до голяма степен се дължи на подбора на думи на Лондон. Той не премълчава нищо, не щади читателя, а без колебание описва нещата такива, каквито са (поне в собствените си истории). Но и не само в тях, защото тази класика в крайна сметка е социалистическа алегория. Трудно ще се намери по-добро сравнение от дузина кучета, впрегнати заедно в шейна, опитващи се с всички сили (често до крайна изнемога и смърт) да теглят шейна с непосилно тежък товар в продължение на хиляди мили все по на север, при минусови температури и огромни преспи сняг. Но в историята има и нещо невинно и чисто, което можем да видим, ако опитаме да четем през погледа на дете, или може би между редовете; неща, които определено можем да очакваме да срещнем, ако си представим, че четем просто разказ за едно куче. И това са предаността и обичта на едно същество към друго- на куче към човек. И обратното.
🐺Бък е потомък на овчарка и санбернар, изпратен от топлата Калифорния в дивия Север, където инстинктите му за оцеляване ще бъдат изпитвани ден след ден. Но той се оказва неимуверно силен въпреки всички злодеяния, на които е подложен. Описанията на кучетата- сплъстените им козини, изпосталелите им от глад и усилия тела, раните им от бой и т.н. не веднъж или два пъти са ме карали да се замисля дали да продължа да чета. И въпреки че краят не е щастлив, изпитах някакво успокоение и смирение, когато прочетох книгата. Усещах, че ще стане така, затова продължих да чета. Вероятно и по някои други причини… Джек Лондон има красив език и книгата си заслужава отделеното време (и сълзите)…
Коментари
Публикуване на коментар