„Остайница" - смъртта, кръвните вражди и свободата

 

🩸„Остайница” е книга, която понякога четеш, без да знаеш какво четеш. Четящият е в ролята на интервюиращ на главната героиня. Ти, като такъв, понякога разбираш всичко и изпитваш всички емоции. Но може би най-силно усещаш, че си човек. И четеш как с някои хора не са се отнасяли като с такива. Четеш как това се случва само на няколкостотин километра от мястото, където си ти сега.

🩸Бекиа е момиче, но тя отчаяно иска да бъде син… син на баща си. Искала го е толкова силно, още от времето, когато е била в утробата на майка си, че е сторила нещо невъобразимо. Бекиа, която става остайница и вече се нарича Матя, обича някого много силно. Този някой обаче не е уреденият ѝ годеник. Въпреки интензивността на чувствата, някак не можеш да осъзнаеш, че те са реални и че са в центъра на сюжета. В центъра са и смъртта, свободата, „лъжата като червей”🪱, кръвните вражди, Канунът. А Канунът е причината за всички останали. Тази система от закони, които все още са в сила в някои северноалбански земи, потъпква жените и подклажда враждите и жаждата за мъст и кръв. Жертва на нея стават Бекиа/Матя и семейството ѝ/му. Така тя губи любовта си, връзката с брат си и себе си. Безвъзвратно губи баща си, който винаги е искал да има достоен син. Всичко получава втори шанс за живот години по-късно, когато пътищата на героите вече отдавна са се разделили. Съдбата отново ги събира, но краят, поне за мен, си остава все така нещастен.

🩸Стилът „поток на съзнанието”, странното, понякога нелогично изглеждащо оформление, липсата на големи букви и отделена пряка реч и хаотичността придават някак необходимата за този емоционален разказ модерност. Въпреки историческия му характер това може би е най-подходящият начин да бъде поднесен. Защото „Остайница” докосва и вълнува, както само една стара история, облечена в нова премяна, би могла. Този роман е за всичко човешко, но същевремнно надхвърля човешкото. Надхвърля пола, понятията „мъж” и „жена” и схващането за това кого и как е „нормално” да обичаш.