Глас от Севера- среща с Тина Харнеск и дебютния ѝ роман ,,Хората, които сеят в снега"

На 1-ви август имах невероятната възможност да присъствам на среща с Тина Харнеск- авторката на романа ,,Хората, които сеят в снега"- която се проведе в Каликс, Швеция. На събитието Тина разказа по-подробно за дебютния си роман, за процеса на писане, за саамската култура и история и- може би най-вълнуващото- за своите собствени чувства и мисли като наследничка на саами. Самата авторка не говори саамски, но го разбира. Брат ѝ обаче го говори и дори се занимава с еленовъдство- традиционен поминък за този древен и мистичен народ. 

Когато говорим за колониализъм, обикновено мислим за далечни земи, завоевания и империи. Но Европа също има своите мрачни глави в историята на колониализма — една от тях е тази на саамите в Скандинавия.

Саамите са коренното население на северните части на Швеция, Норвегия, Финландия и Русия, с богата култура, език и начин на живот, свързан най-вече с отглеждането на елени, риболов и лов. Въпреки това, в продължение на векове те са били подложени на асимилация, дискриминация и — макар рядко да се говори за това — принудително изселване.

Най-значимите случаи на организирано изселване на саами в Швеция са през 1919 и 1928 година. Поводът е подписването на споразумения между Швеция и Норвегия, които ограничават правото на саамите да мигрират със стадата си от северна Швеция към пасищата в Норвегия — неразделна част от техния номадски начин на живот.

След разпадането на шведско-норвежката уния през 1905 г., Норвегия започва да ограничава достъпа на саамите до своите територии. Шведската държава взема решение да ,,премести” някои саамски общности на юг, в райони като Йемтланд и Даларна. Официално това е представено като „необходима мярка”, но реално става дума за принудително изселване от традиционните им земи - процес, който бележи живота на много следващи поколения.

В ,,Хората, които сеят в снега” (на шведски: “Folk som sår i snö”)- отличена за книга на годината в Швеция за 2023 г.- се срещаме с Мариджа, която тъкмо е разбрала, че не ѝ остава много време на този свят. Тя е ексцентрична възрастна дама, горда представителка на коренния северен народ саами, която няма никакво желание да се съобразява с някого или нещо. Eдинственото, което си поставя за цел, е да скрие състоянието си от своя съпруг Пиера, който все повече и повече се губи в собствените си спомени. Саамската традиция повелява да се създават големи семейства, за да има кой да се грижи за възрастните. Но Мариджа и Пиера нямат наследници, или поне така си мислят. Някога обаче е имало едно дете, което са обичали повече от всичко – Хеайка-Йона- но то им е било отнето. И Мариджа е готова на всичко, за да го намери. Междувременно тя се заема с друга мисия: да намери кой да се грижи за Пиера, когато самата тя вече не е сред живите. Възрастната жена ще получи безценната помощ на услужливата Сири (или ,,Сире”, както много симпатично Мариджа я нарича :) ), която говори от тази чудата машина, наречена телефон. На срещата авторката разказа, че тя самата е говорила много със Сири, за да бъдат автентични диалозите между асистента и Мариджа.

Смелата саамка е убедена, че за да намери вече порасналия Хеайка-Йона, трябва да привлече вниманието на колкото се може повече униформени – дори ако трябва да подпали плевнята или да застреля лос...

Не съм чела книгата на български, но езикът и стилът в оригинала на шведски са завладяващи-иронични, многопластови, с онзи тип хумор, който те кара да се смееш през сълзи. Богата палитра от герои и сложни роднински връзки държат вниманието ни до самия край- не искаш да оставиш книгата, докато не разплетеш всички тайни.

Тина Харнеск говори с голяма нежност за героите си. Мариджа, например, е събирателен образ на много жени в живота ѝ. Мими пък е вдъхновена от Мама Мумин. А отношенията ѝ с Кай са особено сложни и проблематични. Тя дори му е писала писма, за да разбере какъв е проблемът ѝ с него. :)
Процесът на писане е бил много хаотичен, но пък за сметка на това- доста продуктивен. Харнеск е написала книгата само за около три месеца, защото героите „постоянно са говорили в главата ѝ и не са я оставяли намира”, както тя разказва. Романът също така е претърпял минимална редакция. Така че, това, което четем ние, е почти изцяло първоначалната версия на Тина. 

Ако ви е интересно да прочетете още ревюта и представяния на скандинавска (и не само) литература, ще се радвам да разгледате блога. Благодаря!❤️