🌀Не мисля, че тази книга може да бъде оценена по скала със звездички или по каквато и да е друга съществуваща скала всъщност. Но иначе…май никога досега не ми се е искало да дам на книга едновременно 2⭐️ и 5⭐️. Но в крайна сметка посланието и емоциите, които изпитах, бяха толкова завладяващи, че определено бих дала 5⭐️.
🌀Отначало докато четях, ми беше чудно какво са намерили хората сред тези страници, защо са всички награди и номинации. Стилът е нестандартен шантав до безкрай- с километрично дълги изречения (буквално дълги десетки страници); без почти абсолютно никакви препинателни знаци, освен запетаи; с многобройни повторения (“каза той”, “каза тя”, “и той”, “и тя”). Но колкото повече потъваш в историята, толкова повече започваш да осъзнаваш, че тази книга е специална.
🌀Сюжетът тук е много абстрактно понятие. Накратко- става въпрос да двама млади влюбени- Ашле и Алида- и тяхните несгоди из един стар и сив град. Но героите не са такива, каквито изглежда, че са…Ашле е Улав и после пак е Ашле, а после е Ошлайк и отново Ашле. Алида пък е също и Оста, но после отново си е Алида. Основно чрез техните образи се разказва за семействата им, за трудностите, за живота, за смъртта, като се прескача от минало в настояще, от спомени в блянове… Алес, Сигвалд, Момичето, Старицата, Златарят- все персонажи, преобразяващи се и преливащи едни в други, докато накрая просто не те оставят с кървящо сърце и една бездна в душата. Да, мисля, че тази книга има способността да прави това с хората…
Коментари
Публикуване на коментар